Всяка година, в съботата преди петата неделя на Великия пост – Неделята на съдията, Арменската апостолическа църква чества паметта на четиридесетте свети мъченици от Севастия.
Исторически контекст
Годината 313 е известна в християнската история с това, че римските императори на двете части на Империята – Константин в Западната и Лициний в Източната – обявяват прочутия Милански едикт, с който дават пълна свобода на християните да вярват според своята религия. Християнството получава равни права с останалите религии. Впоследствие обаче нарастващото напрежение между Лициний и Константин кара Лициний да отстъпи от този едикт и да започне отново гонения срещу християните в своите територии.
Гоненията достигат и Кападокия, където се намира имперската армия, защитаваща източните граници. В тази армия служели четиридесет войници, които били християни. Със своето мъжество в битките и изключителната си добродетелност те си спечелили уважението на армията и военачалниците. Братството им, основано на дълбока вяра и взаимна любов, било толкова силно и устойчиво, че предизвиквало завистта на по-слабите духом.
Началото на гоненията
Християнската вяра на четиридесетте войници била известна на всички. По заповед на кападокийския дукс Лусий, военният съдия на Севастия – Агриколай – ги арестувал и подложил на разпит, очаквайки пристигането на дукса.
По време на разпита съдията ги похвалил за техните военни подвизи и им обещал още по-голяма слава и почести, ако се подчинят на императорския указ и се отрекат от християнството. Когато ги попитал за имената им, произхода им и вярата им, те единодушно отговорили:
„Християни сме, почитаме Христос, Бога на небето и земята, а нашата истинска родина е вечният Божи град“.
Един от тях, Кандид, добавил:
„Ако сме воювали толкова смело за земния цар, мислите ли, че няма да направим същото за нашия небесен Цар?“
Четиридесетте войници останали непоколебими. Волята им била несломима, а вярата – непоклатима.
В затвора
Съдията ги заплашил с тежки мъчения и им дал време за размисъл, като ги хвърлил в тъмница. За тях обаче затворът бил място на духовна свобода. Те започнали да пеят псалма:
„Въздигнах очите си към планините – откъде ще дойде помощта ми?“
Същата нощ в тъмницата им се явил Христос и им казал:
„Добре започнахте, старайте се да завършите добре. Венецът на победата принадлежи на онзи, който устои докрай. Не се страхувайте, Аз съм с вас“.
Сърцата им се изпълнили с неизмерима радост, а мъжеството им нараснало.
Отново пред съда
Опитите на съдията да ги спечели с похвали и обещания за светло бъдеще били напразни. Те високо заявили:
„Нашето бъдеще вече е решено на небесата“.
Всички повторили думите на своя водач:
„Който вярва в Мен, дори да умре, ще живее“ (Йоан 11:25).
След това, насърчавайки се взаимно, казали:
„Да запазим вярата си и да не се боим от страданията, защото те са краткотрайни. Да се борим храбро, за да се удостоим с вечния венец“.
Отново били хвърлени в тъмницата. Като хора с благороден произход, те възразили срещу несправедливото отношение на съдията, заявявайки, че само кападокийският дукс има право да ги съди. Това накарало съдията да смекчи отношението си към тях, очаквайки пристигането на дукса.
В затвора техният водач Кирион насърчил другарите си с думите:
„Братя мои, преди бяхме чужденци един за друг, но сега сме свързани чрез Христос. Нашето единство е толкова силно, че хората ни смятат за братя по плът. Това единство е вечно – нито смъртта, нито животът могат да ни разделят. Нека останем единни и в смъртта, както бяхме в живота“.
Така преминали седем дни в очакване на дукса.
Последното изпитание
Дуксът най-сетне пристигнал. Той похвалил войниците за храбростта им и им обещал още по-големи почести, ако се подчинят. В противен случай ги очаквали мъчения и смърт.
Когато видял, че думите му не оказват никакво въздействие, наредил те да бъдат убити с камъни. Но по време на каменуването станало чудо – хвърлените камъни поразявали самите мъчители. Виждайки това, дуксът прекратил наказанието и ги върнал в тъмницата.
Присъдата
На сутринта те отново били изведени пред съда. Възмутени от безсмислените разпити, те попитали дукса:
„Защо чакаш и отлагаш? Казахме ти вече – няма да се отречем от Христос“.
Дуксът произнесъл окончателната присъда – те били хвърлени в леденото езеро край Севастия. На брега била построена баня, за да примамва онези, които не могат да издържат на студа.
През нощта един от тях не издържал и избягал в банята, но веднага починал. В същия момент един от пазачите видял 39 венци, спускащи се от небето, и, вдъхновен от Святия Дух, влязъл в езерото, за да попълни числото на мъчениците.
Небесното свидетелство
На разсъмване телата им били извадени и изгорени, но мощите им останали невредими. Те били погребани тържествено, а по-късно техни реликви били пренесени в Кесария и други места.
Тази история е вдъхновение за всички вярващи – четиридесетте воини пожертваха живота си за вечната слава в Христа.