Който с небрежност се приближава към осветения хляб и вино, е стъпкал Сина Божи, според думите на апостол Павел:
„Ако онзи, който наруши закона Моисеев, при показания на двама или трима свидетели бива наказан със смърт без милост, то колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Сина Божи, и е за нечиста счел кръвта на завета, с която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (Евр. 10:28-29, синодален превод).
Когато плътски човек яде тялото на Христос и човекът, който е омесил собствената си кръв с тинята на греха, пие кръвта на Христос, той не само е стъпкал Сина Божи, но и Го е убил. Същото потвърждава и Йоан Мандакуни, когато казва:
„Човек, който убива човек, се нарича човекoубиец; а онзи, който се причастява с тялото на Господа недостойно, е богоубиец, защото още веднъж разпъва Сина Божи.“
Наистина, богоубийство е да вкусваме с неверие тялото и кръвта на Основателя на нашата вяра. Вечни сълзи ще бъде делът на онзи, който не се приближава със сълзи към Светото Причастие. Огън ще бъде делът на онзи, който не се приближава към Господната чаша с огъня на вярата. Смърт ще бъде делът на онзи, който се причастява не за да стане безсмъртен. Наистина, да се приближаваме с мъртва вяра към Безсмъртния може да ни доведе до смърт.
Спомнете си, че когато хората от Ветсамис погледнаха в ковчега на Господа,
„Господ порази от народа петдесет хиляди и седемдесет души; и народът се опечали, задето Господ порази народа с голяма пораза. И мъжете от Ветсамис казаха: кой може да устои пред лицето на този свят Господ Бог?“ (1 Цар. 6:19-20, синодален превод).
Не трябва ли тази действителност да изпълни със страх нашите сърца, ако някога с небрежност се приближаваме към тялото на Господа?
Разликата между това, което направиха ветсамусците, и това, което правим ние, е много голяма. Те просто погледнаха в ковчега на Господа, а ние, които се приближаваме да се причастяваме – не само гледаме в чашата, но вземаме от чашата намиращото се в нея осветяващо тяло и кръв на Бога в устата си. Вземайки тялото и кръвта на Бога от чашата, ние ги поставяме в чашата на нашите сърца.
Не бива с мъртва вяра да се приближаваме към Хляба и Виното на вечния живот. Светото Причастие може да бъде и причина за спасение, и причина за погибел. Става причина за спасение, когато нашата душа, която има нужда от спасение, ни води към него, и става причина за погибел, когато в състояние на загубеност в греха и с безразличие се приближаваме към него. С безразличие да се приближаваме към Светото Тайнство е опасност за нашето спасение, нарушение на нашата вечност.
Хлябът и виното спасяват, когато срещнат души, нуждаещи се от спасение. Както водата е по-полезна за жадния, отколкото за сития, така и Светото Причастие е по-полезно за жадуващите Бога, а не за безразличните. Светото Причастие не може да ни преобрази, ако никога нямаме желание да се преобразим. Както семето, ако падне в плодородна почва, покълва, расте и дава плод, така и ако тялото и кръвта на Господа срещнат душа, станала плодородна чрез Божията любов и вяра, те я преобразяват и я правят плодоносна. Чрез Причастието Господ ни среща, ако ни намери в духовно подготвено състояние. А този, Който ни подготвя духовно, е самият Свети Дух.
Както когато ще поканим някого в дома си, правим почистване и приготовления, така и когато за Причастие се приближаваме към светия олтар, трябва с молитва и пост да сме подготвили нашите души и сърца. Онзи, Който влиза в нашите сърца чрез Причастието, не е просто човек, а е нашият Бог на спасението, Царят на славата и честта, Владетелят на небето и земята. Когато се причастяваме, мирът царува в нашите души, защото Владетелят на мира – Христос, идва да седне на престола на нашето сърце.
Св. Нерсес Шнорали, говорейки за Светото Причастие, казва:
„Ако Бог заповяда на Мойсей: „Не се приближавай насам; събуй обущата от нозете си, защото мястото, на което стоиш, е земя свята“ (Изх. 3:5, синодален превод), то колко по-необходимо е ние първо да отхвърлим мъртвостта на греховете от себе си и едва след това да се приближим до божествената тайна, защото ние не говорим с Бога като Мойсей или не виждаме само гърба Му, а с ръцете си докосваме Недосегаемия, с устните си целуваме Любовта, с устата си вкусваме Онзи, Който храни всички хора, приемаме Го в сърцата си и се съединяваме с Бога духом.“
Барсег Машкеворци, говорейки за пасхалното агне на евреите и начина, по който са го яли, казва:
„И тъй, яжте го така: нека кръстците ви бъдат препасани, обущата ви на нозете ви и жезълът ви в ръката ви; и яжте го набързо: това е пасха Господня“ (Изх. 12:11, синодален превод) — ако евреите стояха прави, с обувките си и с тоягата си в ръка, когато ядяха агнето, колко повече ти трябва да бъдеш буден, когато се приближаваш към светата трапеза, за да вкусиш тялото и кръвта на Христос. Те щяха да отидат в земята на палестинците, а ти – на небето.“
Понеже Светото Причастие ни води от земята към небето и ни довежда до видението на Всевиждащия, не трябва ли сериозно да се подготвим за него?